неделя, 13 септември 2015 г.

"Светлината, която не виждаме" - Антъни Доер - Ревю

Купих книгата от намалението на Сиела в края на миналия месец, но доста я отлагах, понеже не се чувствах в настроение за нея. Разбира се, бях чела ревюта и вярвах, че ще е хубава. И понеже много исках да я харесам, чаках подходящия момент да я прочета. Само че той  не дойде.
Затова я започнах без особен ентусиазъм, като реално очаквах да не ѝ се насладя както трябва. На книгата обаче ѝ отне точно двадесет страници да ме заинтригува, да ме пренесе във времето и да ме погълне в историята си.

Действието се развива през Втората световна война, като авторът ни представя две главни сюжетни линии - тази на Мари-Лор Льоблан, шестнадесетгодишна французойка, изгубила зрението си, и тази на Вернер Пфениг - осемнадесетгодишен немски редник, изпратен на фронта. Авторът редува глави от настоящето с глави от миналото на героите, което още повече разпалва интереса на читателите и прави книгата по-увлекателна.


Мари-Лор е луничаво момиченце с кестенява коса, което губи зрението си на шест годинки. Улиците на собствения ѝ квартал, дори и собствения ѝ дом, се превръщат в непознати и опасни лабиринти. Тя живее с баща си, пазителя на ключовете в природоисторическия музей в Париж, който прави всичко възможно да направи живота на дъщеря си по-лек и щастлив. Той я учи на брайловата азбука, взима я със себе си в музея, където тя си говори с доктор Жефар за морски охлюви и черупки. Позволява ѝ да пие сутрешно кафе с планини от захар и измайсторява за нея дървен макет на Париж - точно копие на улиците, по които тя се учи да върви сама. С настъпването на войната обаче, двамата с баща ѝ нямат друг избор освен да оставят Париж, музея, книгите с брайлово писмо, дървения макет с къщичките-ребуси и да избягат в Сен Мало - при чичо й Етиен. Мари-Лор е умна и любознателна. Въпреки, че не е типичната смела героиня, е изключително упорита, борбена и издържлива на изпитанията и трудностите, които ѝ поднася живота.

“But it is not bravery; I have no choice. I wake up and live my life. Don't you do the same?” 

Вернер Пфениг и сестра му Юта са сираци, отраснали в дом за деца близо до Есен. Един ден двамата откриват старо радио и Вернер успешно го поправя. След време, той вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. Вернер е будно дете с куп въпроси за света, който го заобикаля. Благодарение на уменията му, той успява да избегне съдбата си като доживотен миньор и вместо това постъпва в елитен институт. Немската школа не успява да втълпи идеалите си за чистота във Вернер и да го превърне в жесток, безмилостен нападател. Но все пак той не притежава живота си. Още шестнайсетгодишен е изпратен на фронта, за да използва таланта си и да открива вражески радиопредаватели.

“How do you ever know for certain that you are doing the right thing?” 

Бях останала с впечатлението, че ще е една сълзлива любовна история и бях окей с това, но книгата далеч надмина очакванията ми и ме изненада приятно. Докато потенциалния романс не се състоя, от страниците все пак не спря да прелива любов. Като любовта между Вернер и Юта и Мари-Лор и баща ѝ. 

"Светлината, която не виждаме" ми припомни как действа магията на четенето. Как една история може да те пренесе в друго време, на друго място. Чела съм и други книги, чието действие се развива през Втората световна война, но никоя досега, дори и "Крадецът на книги", където стилът на писане се приближава най-много до този на Доер, не е успявала да ми даде толкова детайлна представа за войната и за всичкия този страх и отчаяние. Авторът буквално рисува с думите и прави четенето още по-невероятно. Нали знаете как при някои книги, очите ти все се плъзгат надолу по страницата, защото нямаш търпение да разбереш какво ще се случи? Тук също има напрежение и очакване, но при Доер не смееш да плъзнеш очи. Защото всяка негова дума е перфектно вплетена нишка от картина и не можеш да си позволиш да пропуснеш дори ред.

Книгата ме вдъхнови, разчувства (дори разплака, няколко пъти) и възхити. Определено се превърна в една от най-любимите ми. Вярвам, че е едно от онези четива, които всеки човек трябва да прочете поне веднъж в живота си. 



Няма коментари:

Публикуване на коментар