събота, 18 юни 2016 г.

"Лейди Полунощ" на Касандра Клеър - Ревю

Ето пак дойде моментът, в който се проклинам, че не мога да си водя бележки и винаги съм прекалено нетърпелива да чета, за да спирам и записвам мислите си. Резултатът е на лице. Имам толкова много неща да кажа, а не знам откъде да започна. Страх ме е, също така, че ще пропусна нещо съществено или поради недостатъчна компетентност няма да напиша ревюто, което тази книга заслужава. Впрочем единствената причина, поради която дори се опитвам да го напиша е, че в момента не мога да мисля за нищо друго - свърших я преди няколко часа и все още се съвземам.

"Лейди Полунощ" е първата част от третата поредица на авторката. Този път Касандра ни пренася в Лос Анджелис, пет години след събитията в края на "Град на небесен огън". Героите - Ема Карстерс и семейство Блекторн, са ни вече познати. Или пък не. В крайна сметка всеки има своите тайни и нищо не е толкова просто, колкото изглежда. Именно усилията на Ема да разкрие загадката около смъртта на родителите си въвличат героите в разследване на необясними убийства и покрити със загадъчни знаци трупове, появяващи се из цял Ел Ей. Едва ли има нужда да споменавам, че тези 600 страници крият скъпо пазени тайни и жестоки обрати. Както и забранената любов, която Касандра Клеър отдавна е доказала, че умее да изгражда. Ако все още ви предстои да навлезете в света на нефилимите, препоръчвам да започнете точно с "Лейди Полунощ".

Касандра Клеър израстна като автор буквално пред очите на всички. Харесвам я ужасно много, но дори аз признавам, че първите ѝ две книги "Град от кости" и "Град от пепел" просто не са ... добри. След тях вече самото писане се подобри, героите станаха по-сложни, по-реални, а книгите - прекрасни и сърцераздирателни. А "Лейди Полунощ" е едно стъпало над всички тях. Не говоря само за стил. Не бих могла, понеже в превода винаги нещо се губи. Говоря за героите - връзките между тях и начина, по който действието е описано точно като на филм.

Но може би най-любимото ми нещо в книгата е завръщането към света на нефилимите и долноземците, който нямах представа, че ми е липсвал толкова много. Тук авторката има възможност да ни хвърли направо в същественото действие, тъй като вече всичко ни е познато. Разбира се, има кратки и ясни обяснения предназначени за новите читатели, но те съвсем не са отегчителни, а напротив - обогатяват и нашето познание за скритият под магически прах свят. Хареса ми колко голямо внимание бе обърнато на елфите, което е разбираемо, имайки предвид историята на семейство Блекторн. И въпреки че се докоснахме до тях повече, отколкото в други книги, те все пак си остават загадка. Отделно всеки път, в който се спомене позната нефилимска фамилия или стане въпрос за други обичани герои от предните поредици, сърцето ми потръпваше. Това нямаше да е възможно ако Касандра не бе създала тази вселена и не спира да ни затрупва с истории за нея. Затова съм повече от щастлива, че продължава да пише и ни най-малко не разбирам хората, които се оплакват от факта, че книгите ѝ са все за ловци на сенки.

А и това, че светът е един и същ по никакъв начин не пречи на книгата да има своята уникалност и неповторимост. Историите не се повтарят, героите, макар да имат известни прилики в характера, (най-често дължащи се на родствените връзки помежду им) са винаги различни. В "Лейди Полунощ" обстоятелствата поставят персонажите в нови и интересни ситуации. Касандра Клеър ги е направила толкова реални, давайки причина и обяснение за всички аспекти на личността им. Виждаме какво е направило Джулиън такъв, какъвто е и това е най-лесният начин да разберем истински и да почувстваме героя близо до себе си. Неговата история ми разбиваше сърцето отново и отново в продължение на 600 страници, не защото беше най-тъжното нещо, което съм срещала, а поради факта, че беше толкова истинско. Тай пък е героят, който искам да прегърна и никога да не пусна. Това няма общо с ревюто, просто исках да го спомена.

Книгата, освен завръщане в любим свят, срещи с обичани персонажи и нови герои, които да обикнете, предлага мистерия, въпроси, някои от които остават неразрешени чак до самия край и разбира се - смях. Малко са авторите, които са ме карали да се смея с глас, но Касандра е една от тях. Началото на историята на Ема и Джулс несъмнено има какво да даде на читателите си. И така. Ако сте стигнали дотук - поздравления и благодаря, че изтърпяхте несвързаното ми бръщолевене. Ако имах търпението да изчакам, докато ефектът от книгата премине, може би щях да напиша нормално ревю, но нямам това търпение. Има още много неща за казване - например колко ми харесва присъствието на поезия и всички цитати от антични автори, които намираха място в книгата чрез Артър. Но сега единственото за което мога да мисля, е как имам нужда от още Касандра Клеър и съм твърде изкушена да грабна "Ангел с часовников механизъм" от рафта и да препрочета цялата поредица. А може просто да започна "Лейди Полунощ" отначало. Не знам обаче дали имам достатъчно смелост да си го причиня, защото боли, хора, от тази книга боли.



Lex malla, lex nulla


Няма коментари:

Публикуване на коментар