сряда, 10 август 2016 г.

Ревю на "Скритият оракул" - Рик Риърдън

Когато чух, че ще се издава поредната поредица за гръцките богове и герои, веднага взех решението, че няма да я прочета. На първо място, защото не вярвах, че авторът ще може да продължи историята без да я направи банална, и на второ, понеже знаех, че ако новите книги не ми харесат, това донякъде ще повлияе и на мнението ми за старите. Въпреки това не устоях на любопитството и я прочетох. Исках да знам какво става, исках отново да съм част от този свят. И в резултат мога да кажа само колко съжалявам, че дори за момент съм се усъмнила в уменията на изумителния писател, какъвто е Рик Риърдън.

Най-интересното в тази книга, според мен, е фактът, че тя проследява не кой да е, а Аполон - бога на пророчествата, чумата, стрелбата, лечителството, музиката, поезията, слънцето и още няколко неща, които дори самият той не може да си спомни. Аполон е наказан от баща си Зевс, който не само го прогонва от Олимп, но и отнема всичките му божествени способности (без невероятния му талант и усет за поезията, разбира се). Сега Аполон е принуден да свиква с тялото на шестнайсетгодишен смъртен с акне и глупавото име Лестър Пападопулос. Но, разбира се, това не е всичко. След битката с Гея, Делфийският оракул е замлъкнал, а без него полубоговете са безпомощни. Аполон няма как да оправи нещата сам, особено в сегашното си състояние, затова той се насочва към лагера на нечистокръвните, за да потърси помощ от героите, които познаваме и обичаме.

Както при всички книги на Рик Риърдън, и в тази със сигурност можете да очаквате незабравими персонажи и непрестанен хумор. Тук обаче се усеща промяна в атмосферата, понеже Аполон, както като характер така и като наратор, няма нищо общо с Пърси, Джейсън, Лио и останалите ни познати POV герои. Той е самовлюбен, самоуверен, самопогълнат. Често е много далеч от реалността и на няколко пъти сам ни доказва, че е изключително ненадежден разказвач, понеже обича да преувеличава героичните си действия, да си приписва чужди и да неглижира постъпки, от които го е срам. Той обича да ни напомня колко е могъщ, красив, атлетичен и талантлив, но в смъртното си тяло без плочки или каквито и да било други способности, е доста безполезен.

Този велик, прославен бог нямаше да издържи и десет минути от книгата, ако не беше Мег - дванайсетгодишна полубогиня от улиците на Ню Йорк. Мег идва от Маргарет, но ако посмеете да я наречете така, най-вероятно ще бъдете замерени с гнила ябълка по главата. Тя е необикновено силна, самостоятелна, умела и с доста остър език. Но въпреки това появата ѝ ми се стори странна и през цялото време нещо ми казваше, че не би трябвало да ѝ се има пълно доверие. Съмненията ми, за щастие, не попречиха на това тя да се превърне в един от любимите ми герои.

Първата част на действието може да се обобщи с Аполон, оплакващ се от смъртното си тяло, бивайки напълно безсилен да направи каквото и да е. Каква е ползата от бог без сили, който дори не може да си спомни ключова информация от преди няколко хилядолетия? Е, поне е запазил чувството си за хумор и способността си да се самосъжалява. Всесилният Аполон, някога решаващ съдбата на цели народи, сега падащ в кофи за боклук, повръщащ, потящ се, а единствените му оръжия - бойно укулеле и бразилско шалче. Във втората част на книгата обаче ставаме свидетели на истинско развитие на героя. Все по-лесно ни е да видим Аполон като човешко същество със собствена история, скрити емоции и дълго потискани чувства. Това обаче не означава, че той спира да бъде забавният, самоуверен герой, който, въпреки прекаления нарцисизъм, вече сме обикнали.

Още едно нещо, което харесвам в книгата е, че засяга теми, които рядко биват засегнати в детски романи и все пак го прави по един много лек, едва доловим начин. Няма да коментирам самия проблем тук, понеже го считам за спойлер. Обожавам и факта, че имаме бисексуален протагонист, чиято история не е съсредоточена върху сексуалната му ориентация. Не е объркан, не е уплашен. За него, като бог, това е нещо напълно нормално и дори няма нужда да се обсъжда допълнително.

Като цяло мога да кажа, че книгата е една от най-добрите на автора, а сюжетът е оригинален - нещо, което ме изненада повече от приятно. Героите не отстъпват на старите ни любимци и все пак се разграничават от тях като нещо различно. И като стана въпрос  - да, срещаме се и с много стари фаворити - все пак е продължение на предишните поредици. Хубавото е, че въпреки всичко успя да ме накара да я почувствам като съвсем нова, отделна история, а не просто като претупано продължение с цел още печалба. Разказът е с достатъчно бързо темпо и книгата се чете буквално за ден. Не вярвам да има фен, който да остане недоволен, понеже "Скритият оракул" съдържа всичко, което познаваме и обичаме в романите на Рик Риърдън. Свежи герои и хумор, опасни подвизи и този път, освен подразбиращата се митология - доза антична история.


Споменах ли че в началото на всяка глава има авторско хайку от Аполон? Май трябваше с това да започна...

Няма коментари:

Публикуване на коментар